Античност
Най-ранните следи от човешка дейност 6 землището на село Хухла са големите каменни купчини в местностите "Големия чакъл" и "Малкия чакъл". Най-вероятно това са отвали от древен златодобив. Ако се съди по разположена в близост до тях праисторическа селищна могила тези следи от рударство ще са от меднокаменната епоха. Те не остават незабелязани в античността. Всемогъщият персийски владетел Дарий ги приписва за творение на своята армия. Ето какво пише древногръцкият историк Херодот по този повод: "Вдигайки се оттам, Дарий пристигнал при друга река, чието име е Артескос и която тече през земите на одрисите. Като стигнал при тази река, Дарий направил следното: посочил на войската едно място и заповядал всеки войник, минавайки покрай посоченото място, да хвърли по един камък. Когато Войниците изпълнили заповедта, Дарий продължил похода си, оставяйки зад себе си Високи грамади от камъни."Едно от впечатляващите култови места е Водопадът.Той се намира в близост до река Арда и вероятно покрай него в древността е минавал път. Че мястото е обект на култ свидетелства част от силно стилизирана скулптура на войн, която се откри в непосредствена близост. Подобни паметници са известни от Северното Черноморие и Добруджа. Те са свързани с номади, които мигрират в търсене на полиметални руди.
Паметникът, както и древните рупи, откривани край Хухла, свидетелстват, че тук рударствато продължава своите традиции през желязната епоха.Най-богат на следи от античността е извисяващият се над селото връх Свети Илия. Върху северозападния склон има следи от селище, което се датира в ранножелязната епоха /XII-ІХ в.пр.н.е./. По-късно върху най-високата част на върха възниква голямо светилище. В съответствие със съществуващата в Източните Родопи традиция то е представлявало кръгла площадка-теменос, оградена с каменна ограда. Керамичният
материал го датира в късната желязна епоха /VІ-ІV в.пр.н.е./. От това време е и намиращата се в съседство надгробна могила.Жертвоприношенията, извършвани тук, са намерили отражение в по-късната християнска традиция за колене на курбани на върха. Преданието говори, че тук, за да бъде пренесен в жертва, сам е идвал голям елен. Това съответства на традицията, засвидетелствана в оброчни плочи от Ивайловградския край животните, предназначени за бо¬говете, сами, без жрец, да се доближават до жертвеника. Всичко това ни навежда към сведението на късния гръцки писател Филострат, който, предавайки легендата за тракийския цар Рез, разказва, че "...глиганите и сърните, пък и каквито животни има в
планината, се отправят на двойки и тройки при жертвеника на Рез, пренасяли са ги в жертва, без да ги връзват, и сами се подлагали на ножа..."Светилището на връх Свети Илия е било обект на култ и през римската епоха. Запазени са много мраморни оброчни релефи.Те са посветени на здравоносни божества. Вероятно култът им е свързан с кладенеца на върха, чиято вода се е смятала за лековита.
В чертите на самото село Хухла е имало светилище на Херос - Тракийския бог-конник. За това свидетелства открит мраморен оброчен релеф. В Историческия музей в Кърджали се пази стъпало от керамична скулптурна фигура на Херос. Скулпутурата е била внушителна, но унищожена още в древността. И тя произхожда от Хухла.
Вероятно в античността околностите на селото са били средище на тракийски владетел. Към подобно заключение навежда голямата надгробна могила в чашата на язовир „Ивайловград”. Не е изключено останките от неговото имение да са залети от водоема.Древните религиозни химни на траките са се съхранили във фолклора на хухленци, свързан с връх Свети Илия. Култовете са се отразили и в топонимията, като е запазено названието на местността „Цимбала”. Това е име на древен музикален инструмент, използван в Дионисовите мистерии.
Средновековие
Най-значителният паметник, запазен от средновековието в землището на с. Хухла, е замъкът в местността "Калето" на десния бряг на р. Ар-да. Той е охранявал входа на планината, издигайки се на едно от последните източнородопски възвишения. Според 
латинския хронист Жофроа дьо Вилардуен това е замъкът Родестюк, /Родостица/, в който е отседнал българският владетел Калоян през 1206 г. Тогава царят на българите се оттеглил във вътрешността на Източните Родопи, преследван от брата на пленения латински импе-ратор Балдуин - Анри.Имайки за изходен пункт Димотика, византийците често овладявали разположените в областта Ахридос крепости Ефраим, Моняк, Перперикон, Устра. Навярно този маршрут е следвал и византийският император Йоан Дука Батаци, когато в 1246 г. е настъпвал срещу България и е завладял цялата област Ахридос. Оттук е минал и българският цар Михаил II Асен, когато в 1254 г., след смъртта на Йоан III Батаци успява да си възвърне повечето завзети от Византия родопски крепости.
През средновековието с. Хухла е било в диоцеза на една от десетте пловдивски епископии - Лютица. За първи път названието Лютица се среща в историческите съчинения на византийския император Йоан Кантакузин и означава малък градец в Източните Родопи. Различни хипотези локализират епископията в Ивайловград, в кв. "Лъджа" или крепостта в местността Хисарлъка при с. Рогозово.
Два храма са открити в землището на селото. Единият се е издигал на вр."Св.Илия", а другият е на пътя за замъка Родестюк в местността "Клисестра". При изземването на камъни за градеж от втората църква са открити еленов рог и каменна брадва-чук. Наличията на тези сечива в развалините на християнския храм не е случайно. По древна славянска традиция, намираните праисторически каменни брадви са се считали за "стрели от мълнии" на бог Перун и са се слагали под покривите на постройките за предпазване от атмосферно електричество.
С превземането на Димотика - резиденцията на византийския император Йоан Кантакузин в 1360 г. от османските турци, започва продължителното и изпълнено с невиждани страдания османско завоевание на Източните Родопи. Пълното покоряване на Ахридос става "10 години след падането на двете български царства.”
Само минимален брой български села от източните покрайнини на планината успели да се задържат в старите си землища и да запазят християнската си вяра. Сред тях е и Хухла. Населението на селото е практикувало като добавъчен поминък към скотовъдството и земеделието въглищарство. То през XIX и началото на XX век се превръща в основна стопанска дейност.
